Първата цел, преди водопада, беше Боянската църква. За делничен ден си беше доста оживено, но и това си имаше своя чар. Някак неестествена беше ситуацията- църквата да не може да събере хората отишли да я видят. Все пак църквите са места където "човек винаги е добре дошъл", а тук просто нямаше място за всички, но това бе компенсирано от зеленината наоколо с внушителните дървета и бързата катеричка, която не ми даде да я снимам.

За "по- напряко" бяхме решили да минем през езерото, преди водопада. Огледахме картата на околноста и пътеките и тръгнахме....разбира се в грешната посока.

Откривайки правилния път започна и голямто снимане

Обърнахме внимание на малките неща....

...на черните дупки...

... и на паднащите дървета.

Но Градът още беше близо и ние не го пренебрегнахме.

След известно лутане по горските пътеки и снимане на какво ли не, стигнахем до езерото. И там не липсваха хора, но цареше някакво "риболовно " спокойствие и тишина, нарушавани единствено от бръмченето на "местните обитатели" (множеството летящи насекоми).

Продължавайки пътя си в гората се натъкнахме на доста интересни неща, провокиеащи много размисли....

...страсти....

...и мечти.

След дълго ходене из тесните и стръмни пътеки вече чувхме целта. Колкто по-бизо бяхме ставаше все по-мрачно и студено, а кецовете ни все по кални и мокри.

И незнам дали заради дългото ходене, гладът или нещо друго, бях някак развълнувана и просто нащраках няколко снимки. Тогава си мислех, че е красиво, но ....

после реших ,че това е Красиво а другото е нещо по-малко от красиво.

И след още малко време,спрях да мисля, и просто си бях там и снимах.

И снимах....

...и снимах...

... и междувременно успях да си намокря и краката.

Героите бяха изморени ,но и подготвени затова. Седнахме на по един камък да починем и да изядем домашно приготвените сандвичи. През това време идваха хора, говореха си катереха се по камъните... кой каквото му душа иска. Но един господин не просто се катереше, той явно беше решил да покори водопада и го направи. А щом той може, значи и аз мога!

И вече бях там, от другата страна на водопада!

Помислих си "Дали е същото като да минеш под дъгата?"

Сигурното беше едно, гледната точка беше различна, преупена през падащата вода отиваща неизвестно накъде.

Вече научихме на какво хората казват "БОЯНСКИЯТ ВОДОПАД" и можехме да си ходим. Прибирането беше изпълнено с много смях и малко "GUANO APES" ,а следващите няколко дни и с запомняща се мускулна треска. Накратко беше един хубав сравнително топъл септемврийски ден.